Закачило се едно мече в гъсти храсти-трънки. Минал един дървар. Извадил мечето от трънака. Видяла го мечката. Рекла му:
– Жив да си, човече! Голямо добро ми направи. Искаш ли да станем другари?
– Че знам ли?
– Защо бе, човече?
– Ех, как да ти кажа, Мецо - "На мечка вяра да нямаш" казва народа Ама всички мечки не са такива, я! Мечката отговорила:
– То и човекът не е за вярване. Ала ти не си от тия хора.
Сприятелили се мечката и дърварят. Почнали често да се срещат. Една вечер дърварят замръкнал в гората. Нямало де да спи. Влязъл в мечата дупка. Мечката го нагостила. На сутринта дърварят си тръгнал. Мечката го целунала и рекла:
– Прощавай, побратиме, че не можах да те нагостя, както трябва!
– Не се ядосвай, Мецано – отговорил дърварят. - Много добре прекарах. Едно само не ти харесвам. Миришеш на лошо.
Домъчняло на мечката. Рекла му:
– Вземи брадвата и ме удари по главата, ако не ще те изям.
Дърварят вдигнал брадвата и я ударил полека.
– По-силно, по-силно! - рекла мечката.
Дърварят я ударил по-силно. Потекла кръв. Ала мечката нищо не рекла. Дърварят си отишъл. Минали години. Веднъж дърварят пак попаднал в мечата дупка. Мечката го посрещнала и пак го нагостила. На тръгване дърварят рекъл:
– Какво стана, Мецо, с раната?
– Коя рана? - попитала мечката.
– Дето те ударих по главата.
— Видиш ли, добри ми приятелю, че раната зарасна, и аз забравих за нея, но оная дума, дето ми каза тогава, няма да забравя, докато съм жива. От мен да знаеш: дълбока рана заздравява, а лоша дума не се забравя.